През 2008 излязоха немалко неща, някои дългоочаквани, някои изненадващи; приятни изненади и разочарования.
Рок ветерани
Едно от големите имена в историята на музиката,
Queen, издаде пръв студиен албум от 13 години насам. И за жалост, той не би могъл да бъде по-далеч от златните години на групата с
Freddie Mercury. Вместо амбициозните и иновативни песни с помнещи се мелодии и оригинални аранжименти тук има традиционен рок-енд-рол, който не блести с нищо особено.
Paul Rodgers, макар и да се старае, съвсем не е вокал от класата на предишния, а почеркът му е навсякъде тук - за жалост
The Cosmos Rocks звучи повече като не особено добър албум на
Freeили
Bad Company, отколкото като Queen. Все пак не е съвсем лош, има някои прилични песни, които бегло напомнят за величията, които са били преди десетилетия, но дори и те по-скоро те карат да завъртиш
A Night at the Opera, отколкото настоящата творба отново.
4/10
Uriah Heep също се завръщат след 10годишно преоткриване на миналото и активна концертна дейност на всевъзможни места(че дори и у нас, няколко пъти). Не е съвсем учудващо, че новата им творба,
Wake The Sleeper, звучи малко ръждиво - все пак за последно Heep не са пускали нов материал от 1998. И ако песни като Overload, What Kind of God и Angels Walk with You моментално се превръщат в Heep-класики, то голяма част от останалите парчета звучат еднотипно и мудно, макар и да са сред най-твърдите неща, които са правили. В албума липсва баланса на
Sonic Origami и
Sea of Light, като няма дори една балада. Вокалните хармонии също са рядкост. Като цяло звучи като
Deep Purple, и ако динозаврите от Heep искат да напишат нещо наистина стойностно толкова късно в своята кариера трябва да се постараят повече.
6.5/10
Нов албум издадоха и
Marillion. Носещ малко непривичното и странното за групата заглавие
Happiness Is The Road, той е смирен и все пак приятен опит за поп-прог рок. Определено дори и на 25 години, групата е способна да пише качествен материал, както в музикално, така и в текстово отношение, но проблемът тук е, че малко са се престарали - албумът е двоен и преваля 100 минути, което неминуемо води до разлика в качеството на песните. Ако бяха свили количеството за сметка на качеството, албумът би се наредил сред най-добрите неща в каталога им, но в този си вид е почти невъзможен за слушане наведнъж. Все пак, когато слушателят отсее песните, които си заслужават, те наистина въздействат. Дано да е така и на 21ви февруари, когато ще видим някои от тях на живо.
7/10
Asiaпък записаха пръв албум в оригиналния си състав от 25 години насам. Носещ очевидното заглавие
Phoenix, той е улегнал и не твърде сложен прог рок, очевидно написан от хора, които знаят какво са, и които не се правят на нещо друго. Не липсва нищо от каталога на групата - напластени клавири, силни мелодии, някои по-сложни композиции(като великолепната Parallel worlds/vortex/deya), инструментално майсторство и топлите вокали на
John Wetton. Phoenix може и да е здраво закотвен в '82, до дебюта и големия успех на групата, но те нямат нищо против.
7.5/10
Рок / Alternative
Pendragonпредизвикаха фурор с новата си творба, наречена
Pure. Макар и за известно време да оглавяваше всевъзможни потребителски класации, над албуми като
The Wake и
Misplaced Childhood, това е доста пресилено. Pure е доста приятен албум, черпещ вдъхновение от Marillion и Pink Floyd, но далеч не е велик такъв. Като цяло Pure по-скоро пренаписва горните, отколкото влага нещо свое, ориентиран е към това да спечели техните почитатели, а не нови такива. И в това няма нищо лошо, разбира се. Особено ако човек е сред първите.
7.5/10
Една от най-приятните изненади на годината за мен е завръщането на
Goldfrappот клубен денс към електроника за слушане със
Seventh Tree.
Felt Mountain, техният дебют, е един от големите албуми на десетилетието, и определено в ограничаващия жанр на клубната музика те не могат да реализират дори половината от потенциала си. Все пак, да се надяваме, че са направили достатъчно средства, за да могат да правят каквото си поискат от тук нататък. Колкото Felt Mountain беше студен и неземен, толкова Seventh Tree е човешки и топъл, и не в лош смисъл. Определено тук няма Utopia, но песни като Little Bird и Monster Love няма как да не причинят топла въздишка. Посоката, в която се развиват Goldfrapp, определено е правилна, и се надявам да продължат да правят крачки напред, а не встрани.
7.5/10
Друга много приятна изненада беше може би най-популярният албум тази година -
Viva la Vida.
Coldplay правят ако не дръзка, то решителна крачка от поп към по-сериозна музика, и това е поне отчасти благодарение на
Brian Eno, продуцирал творбата. Тук липсва подходът от предишните им албуми 'сингъл до сингъла', което прави цялостната творба по-силна просто от сбор на песните й. Някои от композициите се състоят от няколко части; има и песни по 7-8 минути. Дори и пилотният сингъл, превърнал се в абсолютен хит, Violet Hill, няма конвенционална структура. Радостно е, че такъв наистина хубав албум се харесва на широката публика, и Coldplay определено ще бъдат под напрежение да напишат нещо поне толкова добро.
7.5/10
След петгодишна пауза и смени в състава на сцената се завръщат и
Tindersticks. Последните им няколко албума са доста лежерни и далеч от идейната мощ на първите три, а в последно време соловите на Stuart Staples са по-добри от тези на групата. За щастие обаче,
The Hungry saw ни най-малко не отговаря на това описание. Tindersticks звучат преродени, имащи нещо ново да кажат, преосмислили миналото си и гледащи към бъдещето. Вокалите на Staples са все така пропити с алкохол, цигари и меланхолия; поезията му е декадентски-рефлективна, а музиката - запомняща се, естетска и внимателно аранжирана. Това важи за всички песни на албума, но трябва да отлича
The Other Side of the World, която се нарежда сред най-добрите моменти в историята на групата и е достойна за втория албум. Лично за мен, това е песен на годината.
8.5/10
The Hungry Saw би бил и албум на годината, ако не се беше появил изневиделица вторият солов албум на
Brett Anderson, наречен
Wilderness. Славата и известността отдавна са напуснали бившия вокал на
Suede, и той ясно съзнава това. Anderson вече не е младеж на двадесет и няколко с глам имидж и скандално мелодраматичен личен живот. Прекрачил 40, той се е лишил от всяка поза и излишна мелодрама. Но времето отличава поетите от позьорите - пред нас се показва чувствителен и земен човек, запазил стремежа към красиво в себе си. И именно това отразява музиката му - в Wilderness има девет песни, в които почти всичко е дело на самия Брет - пиано, китара, вокали, текстове. Партнира му само челист и на една песен - вокалистка. Самите песни са изцяло акустични, без излишен кич, с красиви и прости мелодии, и на места болезнено искрени стихове. Дори след няколко десетки завъртания, албумът не омръзва и въздейства по същия начин, както и първия път. Brett Anderson е създал малко бижу, най-добрата му творба от бляскавия кристал
Dog Man Star насам.
9/102008 определено имаше какво да ни предложи, да се надяваме, че догодина новопоявилите се албуми ще бъдат дори още по-стойностни.
Alison Goldfrapp
